Хуманна ли е всъщност хуманната медицина

Орлин Баев: психолог-психотерапевт

Какви са мотивите на средно статистическия зъболекар или лекар да избере именно тази професия? Може би някаква странна любов към дъха на гниещи зъби? Или към плътното взиране в лицата на какви ли не хора? Или може би лекарят избира професията си от човеколюбие?

Последното ме кара да се усмихвам болезнено, пишейки тези редове!

Психоанализата например твърди, че несъзнаваните мотиви при избора на лекарската професия, са нуждата от власт и доминиране над другите, деривати на агресивния нагон. Според самите лекари и зъболекари, единствената причина за избор на занаята, с който се занимават, от самото начало е бил един единствен – парите! Когато преди време в България започнаха да се провеждат здравните реформи по американски модел, аз недоумявах: „Ами ако някой по някаква причина не може да си плати зъбния ремонт или чернодробната трансплантация? Или просто нужния му престой в болнично заведение?!” Продължавам да недоумявам! Последното, което съвременната медицина може да се нарече, е хуманна! Защото е очевадно антихуманна! Защото лекарите се явяват търговци пласьори на фармацивтичните компании, защото корупцията и плащането „на ръка” са масова практика. Защото последното, от което съвременната медицина се интересува, е излекуването на пациента. Напротив, има пряк интерес да бъде поддържан максимално дълго време болен, болезнено страдащ. Един страдащ човек е готов на всичко, за да се освободи от болките си – съответно е готов да плаща. Да плаща от последните си спестявания, да продаде жилищата си, имотите и земите си, само и само да „отърве кожичката”.

И този хипотетичен страдащ човечец, събирателен образ на пациента-жертва на съвременната античовешка медицинска система, си плаща, притиснат от системата – не хуманна, но бизнес медицина!

Психопроцеси във взаимоотношенията пациент – дентист

Честно казано, досега не съм попадал на зъболекар, умеещ да предразположи пациента си с разговор. Дори да е завършил психология, дори да работи с хипноза, както някои по-напредничави дентисти правят, самата специфика на работата в денталната медицина формира специфични характерови черти в практикуващите я!

Когато отидеш на зъболекар, обикновено в рамките на максимум няколко минути сядаш и разтваряш уста, като разрешаваш на зъбоврача да прониква в нея – едно само по себе си доста неприятно усещане. По-добре с въпросното чувство се справят жените, чието подсъзнание отдавна е свикнало с проникването в тялото им.

Намираш се под зъболекаря, не можеш да говориш, трябва да стоиш неподвижно, въпреки болката – често пронизваща и силна, въпреки бъркането в устата ти с тампони и какви ли не метални инструменти за мъчение/ „лечение”... Имаш право да мълчиш, да те боли и да не мърдаш! Това е посланието, което масирано прониква в несъзнаваното ти.

Самият звук на машината и пиленето, с акустичната си честота, модалност, тон и т.н., въздействат антиуспокояващо, тревожно на психиката на пациента. Зъбарят "те работи" буквално както би правил ремонт на машина. Това, че си човек и че самата ситуация на липса на комуникация и садо-мазо психични движения те унизяват, очевидно добре импонира на психиката на работещите тази така грубо-механична професия. Докато ремонтира зъбите ти, зъбоврачката провежда поредния си телефонен разговор, комуникира с чакащите пациенти или с асистентката си на лични теми, например обзавеждането на н-тия си закупен чрез егоцентрично финансово експлоатиране на болката апартамент. Закупен с помощта на безочливата античовешка характеропатия, определяща размера на таксите! Зъбният врач практикува професията си от известен брой години. Неговата ежедневна работа се състои в това да причинява болка – както и да се нарече зъбният ремонт, в съвременния си вид представлява една много примитивна „Флийнстоунова” механична работа, много далеч от причината за развалящите се зъби – по-скоро кърпене, отколкото лечение - при това много грубо и допълнително рушащо.

Дентистът преживява садистичната ситуация на причиняващ болка човек по няколко часа на ден. Клиентът/ пациентът е принуден да мълчи, стои неподвижно и търпи болката мазохистично въпреки целия вопъл на съществото си! Подсъзнанието на зъболекаря се намира в такава садо-мазо ситуация ежедневно, по цял ден, в продължение на години и години! Какъвто и да е бил той е началото на зъборемонтната си кариера, с течение на времето психодинамиката на самата ситуация се настанява трайно в съществото му, най-често автоматично, без намесата на съзнанието!

Забележете, че него самия не го боли ни най-малко, но самата му работа изисква да причинява силна болка, макар и пестеливо и премерено. С течение на времето в несъзнаваното на зъболекаря трайно и сигурно се настаняват убежденията: „Нормално е да причинявам болка, неудобство, погнуса, страх и мъка, като изисквам средства за това!”, „Аз печеля от доминиращото си вплитане в болката на хората и причиняването на мъка – биологична и морална!”, „Имам право да ползвам болката на другия като извор на мое щастие, благополучие и просперитет!”. По време на „лечението”, или по-точно казано, на примитивния ремонт, дентистът се намира в изключително доминираща, властна и садистична позиция.

Какъвто и да е бил зъболекарят в началото на практиката си, след десетина години в характера му е много вероятно да се появят ясно проследими доминиращо властни садистични (като психологически характеристики) черти.

Цялата дентална гилдия при това си позволява да работи на неимоверно високи цени – определено неотговарящи на естеството на работата, изискваща единствено процедурна памет (праксис, навик) или т.н. точна ръка и око. Работа далеч по-механично примитивна например от психотерапията. Позволява си го, при това най-откровено нагло, защото:
- Работи директно с болката – а зъбната болка е пронизващо адска.
- Работи с имиджа, който в съвременното общество е поставян на по-високо място от дълбинните качества на личността.
- Работата на дентистите е „пипнима”, видима и осезаема, за разлика от други, далеч по-интелектуално изискващи професии.

Наблюденията ми и личният ми опит над не един и двама представители на денталната медицина сочат, че с времето на практиката, поради специфичната психодинамика на зъбо”лечението” и самото естество на работата, има огромна вероятност от развиване на нарцистично-социопатни личностови черти!

Контекстът на икономическата система, в която в момента се намираме, а именно капитализмът, допълнително силно спомага за въпросния нарцистично-социопатен характеров егоцентризъм, при който дентистът съвсем легално „засмуква” финансовите ресурси на пациентите си – нагло високите цени, захранващи егото на зъбния специалист без оглед на причинените икономически и оттам и морални щети на пациента! С това не виня самите зъболекари! Те не са виновни с нищо за това, че такава каквато е понастоящем, денталната медицина е толкова примитивно-кърпеща и далеч от причините за зъбните проблеми. Не са виновни и за противочовешката икономическа система, в която важен е не човекът, а парите, нито за бизнес ориентираната медицина, в контекста на която те работят и искат или не, се съобразяват!

Един реален случай

Имах първа братовчедка, или както я наричах, кака. Казваше се Петя. Аз самия нямам братя и сестри, а с братовчедка ми сме израсли заедно, в един дом – къща на три етажа в квартал „Виница”, Варна. Моето семейство на първия, а на чичо ми и чинка ми на втория – как ми Петя беше тяхна дъщеря. Беше! За мен тя беше като сестра! В ранните тридесет заболя от чернодробна недостатъчност, която се влошаваше все повече. На 36г. се наложи трансплантация на черен дроб – имаше донор – съпругът и. Част от неговия черен дроб бе присаден на Петя, братовчедка ми.

„Услугата” на немската болница, където бе извършена операцията, струваше 200 000 евро! Семейството на братовчедка ми продаде всичко възможно, което струваше нещо и бе продаваемо – земи, имоти... Заложи дори жилището си, ипотекира го при друго безсърдечно и противочовешко звено от социалната ни система – в банка. Операцията бе извършена „успешно”. Тази успешност трая три мъчителни години. Мъчителни, защото братовчедка ми живееше под постоянен финансов гнет от лихвите на заема, от невъзможността да консумира почти нищо, от въздействието на имуносупресорите, от постоянно влошаващото се здравословно състояние, при което от красива жена се превърна в жълт скелет! Кака ми Петя ме изумяваше с държанието си!

Беше невероятно смела, жизнерадостна, оптимистична! Нито веднъж не се оплака, дори не изохка, нито увеси песимистично нос. През цялото време ободряваше и окуражаваше нас, здравите и правите!

Аз си нямах представа какво става. Не съм лекар, нямал съм животозастрашаващи болести и си нямах понятие от случващото се. Мислех си, че ей сега, може би от другия месец, кака ще бъде добре и ще се спрат всички тези ходения по бизнес центрове за изсмукване на пари от болката на страдащите – т.н. болници. Кака ми точно така и се държеше – сякаш просто е настинала и ей сегинка ще скокне здрава и действена, каквато винаги е била. И духът и го показваше – макар тялото и да умираше, ядрото на духа и беше толкова силно, че до самия и край нищо не успя да го разруши! Но си отиде! Отиде си няколко дни, след като бяхме говорили по телефона. Смееше се и оптимистично успокояваше оплакванията ми от живота – тя, умиращата успокояваше мен, здравия психотерапевт! А аз си нямах и идея, че умираше – нищо в държанието и не го показваше!
Отиде си на 39г...
Смъртта е част от живота, така е! Но финансовото експлоатиране на нагона към живота е удивително нечовешко.

Операцията на въпросната част от черен дроб, осигурена безплатно от съпруга на пациентката, струваше 200000 евро. Кое в тази дяволски адска цена беше реална стойност и кое добавена?

Операцията е траяла час. В тази операция е включен трудът на хирург и две медицински сестри. Включен е и едноседмичен престой в болница. Колко трябва да бъде заплащането на час на въпросния хирург, за да бъде оправдана такава зловеща сума? Може би 199000 евро? Защото престоят в болницата сам по себе си не е кой знае колко скъп. Нито трудът на медицинските сестри.
Реалната стойност на подобна трансплантация, при осигурен безплатен донор, в една хуманна система на здравеопазване, би била не повече от 3000 евро. При това отново с доста завишена добавена стойност печалба.

Въпросните 200 000 евро обаче не са просто висока добавена стойност на печалбата. Те са симптом за социопатната антихуманност на съвременната медицина, развиваща се по американски модел.

Къде е човещината в това да поставиш грозно непосилна цена – рекет?
Защото думичката рекет точно описва смисловата природата на характеропатията, стояща в основата на ценообразуването в медицинската система – въпросният описван от мен и лично касаещ ме случай далеч не е изключение, но по-скоро правило.

Кака ми си отиде! Въпросната диаболично изсмукана сума сега се ползва от хирурга и борда на директорите на въпросната германска болница. А семейството на починалата продължава да плаща. И ще продължава в следващите поне десетина години. Рекетът на немската болница доведе роднините на кака ми Петя до просешка тояга! Няма ги земите от дядовци и прадядовци, няма ги спестяванията, няма го жилището им – банката може всеки момент да предяви права върху него... А това е семейна къща, строена с кървава пот и труд!

Случаят с моята любима първа братовчедка съвсем не е единствен, разбира се. Постоянно четем как дете или възрастен се нуждае от трансплантация – просто иска да живее, нищо повече. При което трябва да се заплати огромен рекет на медицинската мафия – в България или извън нея! Къде е хуманността в такава медицинска система? Има медицински бизнес, но не и хуманна медицина! Точно американската медицинска система ли трябваше да изберат българските управници? А защо не канадската например, в която здравеопазването е действително хуманно, а не бизнес ориентирано?!

Горните думи са просто спонтанни размисли, написани въз основа наблюдаваните социално – икономически и като следствие от това и психологически процеси в българската медицина. Просто кратки редове, само загатващи, но в никакъв случай спускащи се в детайлите на порочността на медицинския бизнес!