Списание ПЕРФЕКТА – ИЗИСКАН ПОДАРЪК ЗА ВСЯКА ЖЕНА!
 |
В юлския брой: Специално интервю с Ann-G, Мис Фитнес България 2006 |
Ники Сотиров на 20+30
Животът е нещо повече от сънищата и мечтите
интервю Радмила Попова
фотографии Мартин Василев, Виктор Райков
На 31 май Ники Сотиров отпразнува 50-ия си рожден ден с изискано парти
в Централния военен клуб в компанията на много приятели, политици,
журналисти, представители на културния и бизнес елит. Роден е в Шумен,
през 1980 г. завършва ВИТИЗ “Кръстю Сарафов”, след което девет години
играе в театър “Сълза и смях” и студио “Пантомима”. През 1991 г. създава
собствена театрална формация “Пантданс” и със спектаклите “Вяра и ерес”,
“Апокалипсис… или”, “Три сестри”, “Тримата мускетари” и други пътува
и играе в САЩ, Венецуела, Перу, Еквадор, Колумбия, Южна Корея, Япония.
Пресъздава повече от тридесет роли в българското кино като се снима
в култови филми като “Адаптация”, “Голямото нощно къпане”, “Комбина”
и др. През последните години се снима в много американски филмови продукции:
“Извън контрол” с Жан-Клод Ван Дам, “Механикът” с Долф Лундгрен, “Икона”
с Патрик Суейзи, “Потапяне” със Стивън Сегал, “Човек-акула” с Уйлям
Форсайт и Хънтър Тайло. В момента репетира в Народния театър суперпродукцията
“Ах, този джаз”, в която изпълнява главната роля на Джо Гидиън.
Как се чувстваш на 20 + 30? Малко по-голям, но на много по-малко от
20+30. Нищо особено, една поредна година, един пореден рокендрол бохемски
купон. 30 години съм на сцена и екран – чувствам достойното си присъствие
в живота, това е най-важното.
Изглеждаш пълен с енергия, как поддържаш формата си? Винаги съм казвал, че изглеждаш така, както се чувстваш! Не преставам да мечтая, да имам илюзии, амбиции, планове, цели и това вероятно поддържа духа ми.
Как си почиваш, как се зареждаш с енергия? По един единствен начин – като работя. Докато почивам, обикновено също свършвам някаква работа. Разбира се, понякога си почивам и с хубава книга, вкъщи непрекъснато слушам музика. Много обичам да плувам, което е начин да се отпусна, да релаксирам. Почивам си и с един хубав приятелски разговор, с едно откровение. Почивката може да бъде и една изповед, да влезеш в църква също е една почивка.
Каква козметика трябва да използва мъжът на тази възраст? Не съм ментор, за да давам рецепти и формули какво трябва да прави човек днес. Не съм специалист в тази област и това не е моята стихия. Правя нещата, които ми идват естествено. Използвам най-обикновен крем Nivea и то от време на време. Сутрин задължително взимам душ, за да се събудя. След врелия душ взимам леден, въпреки че това е шок за сърцето и за цялото тяло. Вечер правя същото, за да отпусна тялото. Но това го прави всеки мъж, така че няма нищо специално в него. Позволявам си скъпи парфюми и дезодоранти, и непрекъсно ги сменям, защото обичам разнообразието. Харесвам Kenzo, Boss, Rochas, Bvlgari, Givenchy и Paco Rabanne. Сестра ми непрекъснато ме изненадва с някакви ултраскъпи парфюми, за което съм й много благодарен.
Какъв е любимият ти стил на обличане? Не робувам на някаква модна линия. Харесвам много български дизайнери, например Monteli. Бях лице на тази марка и продължавам да се обличам с нейните дрехи. Предлага мъжка мода, но има арт линии, които са изключителни и обикновено предпочитам тях. Стилът е този естетически критерий, който идва отвътре и който трябва да спазваш. Не мога да си представя мъж по чехли и с три-четвърти панталони в града. На плажа, на морето – да, но в София ми звучи, меко казано, несериозно и несебеуважително. За мен няма значение дали ще избера дреха на български или чужд дизайнер, достатъчно е да ми хареса и да мога да си я позволя. Виждал съм неща на световни дизайнери, които въобще не отговарят нито на името, нито на славата, нито на естетиката им. Винаги в стила ми на обличане има нещо артистично, което е част от моята природа – от кожени дрехи до смокинг, такава е работата ми! За “кожения ми вид” се грижи Тотка Дочева – ТОДА, един истински европейски дизайнер, каквито са и дизайнерите на Monteli. Тя винаги импровизира, аз й подсказвам идеите си, а тя довършва моите фантазии много професионално, за което искрено й благодаря.
Имаш много приятели, какво са те за теб? Приятелите са един много полезен
наркотик. Да имаш приятели или да си въобразяваш, че ги имаш, е много
хубаво. Някои хора са ми истински приятели, за други си фантазирам, че
са такива. Но в това няма нищо лошо, защото бягам, вярно – самотно, но
бягам от разочарованието, което в последните години е спътник на много
приятелства. Дано да се разочаровам по-малко от приятелите си и те от
мен!
В момента репетираш в Народния театър “Ах, този джаз”. Не съм и сънувал, че един ден ще играя Джо Гидиън, но животът е нещо повече от сънищата и мечтите. Изключително съм щастлив, благодаря всеки ден на бога, живея само с това в момента в чисто професионален план. Много ми се иска, понеже това е световна премиера, да стане и световно събитие. Премиерата е на 10 октомври. Режисьор е Борис Панкин, а хореограф – Боряна Сечанова. Играя с любимите си приятели – Аня Пенчева, Елена Петрова, Нети, Къци Лафазанов, Марта Кондова. Оптимист съм, вярвам, че наистина това ще бъде едно голямо театрално събитие! Факт е, че няма художествени, нито финансови компромиси от страна на фондация Fossi, която държи правата върху цялото творчество на Боб Фос, след като до този момент никъде нито част, нито като цяло филмът е бил адаптиран за сцена. За първи път това се позволява на нашия екип, 27 години след премиерата на филма!
С какво друго се занимаваш в последно време? За няколко години се върнах към конвенционалния театър, направихме спектаклите “Една жена и един мъж” с Борис Панкин и Аня Пенчева и “Любовници” на Теодора Димова, пак с режисьор Борис Панкин, в който играем заедно с Аня Пенчева, Елена Петрова и Нети. С тези представления обиколихме Канада и САЩ, където играхме благотворително пред български емигрантски колонии. Продукциите са на Шуменския театър, но се играят и в Народния театър в София, както и в цялата страна. Театрална формация “Пантданс” продължава да съществува. Аз съм собственик, директор, режисьор, актьор, сценарист – всичко. Имам няколко проекта, един от тях се надявам да се осъществи веднага след като излезе “Ах, този джаз”, и вероятно след Нова година ще бъде премиерата му. Завършвам филма “Стрелецът” с Уесли Снайпс. Той играе главния добър, аз – главния лош, както обикновено. Ние, българчетата, играем лошите момчета, но хубаво е, че играем! Предстоят ми кастинги за един български и един американски филм. С Валентин Гоневски, оператор и режисьор, сме съсценаристи на документално-игрален филм, който ще направим през юли в Малайзия и Сингапур по поръчка на БНТ, но подробностите предпочитам за запазя в тайна.
Защо предпочитат точно теб за американските продукции, които се снимат в България? Подготвям се безкрайно сериозно за всеки кастинг и вероятно като типаж им върша много работа, дават ми доста отговорни роли. Това ме задължава, а и така непрекъснато се вдига нивото ми. Американците са по-взискателни, по-дисциплинирани, всичко е премерено, не може да се допусне грешка или да се пропусне ден. Това е изключителен шанс да докоснеш Холивуд от България. Да отидеш там и да воюваш да работиш примерно с Патрик Суейзи, Уесли Снайпс или Жан-Клод Ван Дам е истинска утопия. Това е феноменът, наречен сляп шанс. Щастието може да ти се усмихне изведнъж, когато най-малко очакваш – да заспиш никой и да се събудиш световно известна звезда. Това може да ти се случи само през България, засега.
Какво мислиш за късмета? Нещо, което всеки иска да му се случва. Голям
късмет днес е да си здрав, този късмет искам да ми се случва всеки ден,
както и на всички около мен, това е най-важното! За късмета в работата
винаги съм казвал, че човек трябва да положи страшни усилия, да воюва
дори и много да се старае непрекъснато да се самоусъвършенства. Трябва
всеки ден да се упражняваш да ти се случва късметът. Ако се оставиш на
течението и започнеш като Хамлет много да разсъждаваш колко е сложен
този свят и да се самосъжаляваш, защото не ти върви, нещата отиват по
дяволите. Направи нещо, така, че то да се случи!
Мечтаеш ли си за някаква роля? След Джо Гидиън, не знам за какво да мечтая! Защото Джо Гидиън е Хамлет, Макбет, Крал Лир и Идиот на Достоевски заедно. Разбира се, мечтая за още големи роли, дай боже да ми се случват. Аз съм много вярващ, знам, че бог ме е докоснал по челото с добро и за всичко успявам със страшно много труд. Заслужавам този късмет!
Много си пътувал, кое е най-невероятното и най-удивителното място, на което си бил? Ню Йорк, това е моят град! Манхатън като начин на живот – това е архитектурата на моята душа. Усещам този град страшно близък. Много харесвам Лондон – с традициите, консерватизма, един безкрайно различен, но много “вкусен”, много мой град. Другото невероятно място е Перу – винаги съм казвал, че там се чувствам рамо до рамо с бога, в смисъл – много близо до него, и в същото време там най-силно се усещаш като човек. Там имам гуру, когото не съм виждал много години, но се надявам скоро да се видим. Япония е другото ми изумление – тази страна е вече в тридесети век. Доста дълго поживях и поработих там и съм щастлив, защото разбрах, че съм на верния път, защото дисциплината винаги е била култ за мен, както и уважението към ближния, а там това е превърнато в религия, в едно уникално възпитание.
Каква музика обичаш да слушаш? Винаги е свързана с настроението ми. Събуждам се с рокендрол, заспивам с етно и джаз, слушам много класическа музика. Всичко без чалга, защото това за мен е художествена диверсия. Не искам да коментирам, нямам нищо против да я има, но да не се размахва като флаг от екрана, като еквивалент на талант, на популярност, на значимост, на можене, на лукс и на много пари, защото е ужасяваща пошлотия и като музика, и като текст!
Какво е перфектността според теб? Еквивалент на съвършенството. Да си перфектен, това означава да търсиш съвършенството в ин и ян, вътре и вън, това е нещо комплексно. Това преди всичко означава да уважаваш себе си и всеки ден да чистиш от прах пиедестала на собствените си ценности, да не позволяваш никой нищо да не им стори, да не ги зацапа, да не ги счупи, да не ги нарани! Да се стремиш да изглеждаш така, че поне малко да се харесваш, обноските ти, маниерите ти да носят твоето достойнство, твоето рицарско отношение към света, към жените, към честта, към каузата! Всеки, който се задоволява със средни постижения, няма никога да бъде перфектен. Не може да си перфектен, ако си лъскаш обувките само отпред. Израз на истинската ми перфектност е моята дъщеря Ния – перфектно е да се възпроизведеш. Аз се гордея с нея, защото, в момента тя изучава най-хуманната професия – студентка е четвърта година по медицина. Един голям, зъвършен и целенасочен човек. Какво по-хубаво от това?! Перфектно е да чупиш всякакви ограничения и догми и да се стремиш да дишаш свободно! Това е онази, другата, голямата, вътрешна перфектност – перфектността на духа.
© Любомир
Стойков
Всички права запазени!
Добавете вашия коментар към статията
Моля пишете на кирилица и с малки букви