ГОСПОЖА „ГАЛИНЕЛ” - ЖИВОТЪТ КАТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ

Любимо място - малки антични дюкянчета
Място за зареждане - пустинята
Начин на зареждане - йога
Малка хитрост - тибетски сироп за прочистване на организма, препоръчан й от учителя Гарабитов и използван от Карл Люис и Бийонсе. Сиропът се приготвя по рецепта на Мадам Бал – учителя на Иван Гарабитов, и се произвежда в Швейцария по тайна рецепта от канадски кленов сироп и цитрусови плодове. Разрежда се с лимон, преварена вода, слага му се лют червен пипер.

Галина Денчева, пристига на срещата ни с прекрасна пътническа чанта от камилска кожа – от онези, които побират всичко от необходимото и нищо от излишното. Такава чанта се прави, за да слагаш в нея спомените си, плановете си за бъдещето и емоциите на настоящето. В случая Галина вади от чантата няколко албума със снимки: животът й през последната година, изобилстващ от приключенски разкази за екзотични места – Гдамес, разпалено обяснява моята събеседничка, само преди няколко дни се върнах оттам... В сърцето на Сахара, пясъчни дюни, оазис, солена, сладка и минерална вода – рядък пустинен Рай! – развълнувано обяснява тя – Как живеят хората тук ли? – пита тя, сякаш това е най-странния въпрос, който някой някога й е задавал досега – Щастливо! Тук живеят таурегите. Жилищата им са без прозорци – единствено в горната част на тавана има миниатюрен правоъгълен отвор, през който се процежда слънчев лъч, така математически изчистлен, че пречупвайки се през призмата на хиляди мънички огледала да освети вътрешността на цялата къща... Лицето й е озарено, очите блестят и сякаш „ток” минава през цялото й тяло – това е щастието, си казах аз. И докато минават тези мисли през главата ми, тя вече разказва за Бейрут, Ливан, когато по време на един от престоите й през февруари в 3 00 часа през нощта имало опит за военен преврат и тя прекарва няколко дни в района на Хизбулла... От снимките, които разглеждаме виждам странни „къщи” – прокопани 10 метра под земята!!! Тя с усмивка – всъщност, сега като се замисля отдавна не съм виждала толкова лъчезарен човек – обяснява, че това е Сахарската пустиня в Тунис и така живеят местните бербери... Ами Малката Петра?! – отново ме пита тя, сякаш не аз, а тя взима интервю от мен – намира се на около 15 км от Петра, Йордания – това са нощни кадри от пещера, в която изключително гостоприемни бедуини ни поканиха на традиционна тяхна вечер – дъхаво наргиле и месо, приготвено пред нас на огън – страхотно, нали?! А това е Асуан, и по-специално El-Kom – това са закътани нубийски селища на юг, по поречието на река Нил – смята се, че местните са истинските потомци на древните Фараони. Негроидни, на външен вид те не приличат на типичните араби, говорят на странно наречие помежду си и отказват да научат на него дори местните араби.... А какво ще кажеш за Дубай – и по-специално сафаритата в сърцето на пустинята – любимото ми предизвикателство! На около 2 часа от този ултра луксозен град, се намират пустинни бедуински „биваци”, които впечатляват със своята непринуденост – като теб самата, си помислих аз – пътят до тук ти носи истински адреналин, имайки предвид бясната скорост, с която тук местните шофират и буквално „сърфират” по пясъчните дюни. В самия стан можеш да се докоснеш до типичната арабска атмосфера – има кът за наргиле, възможност да се разходиш с бъги из пустинята, традиционна кухня и разбира се - ориенталски танци. Гледаш залеза на слънцето, седнал си на земята, ядеш с пръсти и повярвайте ми, всичко ти е вкусно, ужасно вкусно!

И всички тези пътувания са точно година след катастрофата ти?! – прекъсвам я аз и по странния начин, по който изведнъж ме поглежда се почувствах неловко. ( Всъщност тя не ми бе казала до този момент, за нея аз бях чула съвсем случайно месеци преди да се запозная с нея). С мъжа ми пътувахме по магистралата от Пловдив към София с нормална скорост от 120 км.. Пътят беше сух, с изключение на една малка локвичка... Изведнъж колата се подхлъзна и изсочи в канавката, превъртя се пет пъти и ако кажа че се смачка до неузнаваемост няма да преувелича. Пътувах без колан и... счупих гръбначен стълб. Болката беше неописуема, загубих съзнание... Първото, което научих когато дойдох в съзнание, е че се нуждая от спешна операция и няма лекар, който да се наеме и да гарантира, че някога пак ще проходя - цяло щастие било че съм жива. Парадоксалното е че дните, които прекарах в Пирогов, са най-щастливите в моя живот. Това бе един от редките и ценни моменти, в които сякаш проглеждаш – за онези, мъничките неща... Мъжът ми бе неотлъчно до мен и двамата се почувствахме толкова заедно! Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че първото кафе, което изпих след първите крачки, които направих, носеше божествения вкус на живота – живааааа съм, идваше ми да крещя! На четвъртия ден след операцията, след като ми бяха сложили титанов имплантант в гръбнака, се подписах и тръгнах към... офиса на моя отговорност. Зодия „овен” – сякаш това трябва да обясни всичко, с усмивка ми казва тя. И така, с „костенурчова” броня, стегната в превръзки и шини се появих във Централата ни. Мълчание - от онова, което казва всичко и думите са просто излишни– така ме посрещнаха колегите. 12 дни след това бях на Античния театър, с вдигнати ръце като победител - ревю-спектакълът „Харем”, по който работехме близо половин година надмина очакванията ни по успех. Да, плачех, 3000 човека плачеха с мен и всички ние се чувствахме живи, толкова живи...

Дъщеря й, Десислава е главен менажер в creative-отдела на марката. Тяхната цел е чисто иновационна – продължава Галина – новият имидж на марката всеки сезон трябва да бъде различен, но... задължително носещ „почеркът” Галинел. Горда съм, че този екип е организатор на най-грандиозните ревю-спектакли в България – до този момент имат реализирани три крупни проекта с над 3 000 присъстващи на всеки един от тях. Превръщали са сцените в конна база... На площ от 300 км м са преобразявали Античен театър в пустиня, насипвайки тонове пясък, монтирайки с кран високи над 10 метра палми, „построявайки” истинска бедуинска шатра, тежаща близо тон.... Разказвали са приказна история за една „Циганска сватба” по един особено артистичен начин – на фона на ултра луксозна колекция рокли в „холивудски” стил гостите слушаха етно-музика, изпълнена от... 12-членен цигански оркесктър на живо.... Същият отдел организира филмиране на собствени продукции, заснемайки новите колекции на марката на различни екзотични места. До този момент са организирали два филма – „По стъпките на Индиана Джоунс...” в Йордания, Петра, „Червената пустиня”-Уади Рум и „Сахара” – из пясъчните дюни на Тунизийската пустиня, където са снимани „Междузвездни войни” и „Английският пациент” , а само след броени дни им предстои ново приключение – снимки на новата лятната колекция в Египет. Защо ли не съм изненадана, Галя е зодия „пътешественик” – а не „овен” както казва тя -дъщеря й, creative-отдела... всички те... животът им е движение, непрекъснато движение...

Ние всички сме създадени за кратко, цитира Галина учението на юогите. Тя го открива непосредствено след катастрофата. Казва „Когато ученикът е готов, учителят ще се появи.” И нейният учител се появява – Иван Гарабитов. Той й разказва за своя учител – човек, наречен с донякъде странното име Шри Чин Мой. Учителят на Учителя бил поканен от богат човек в Ню Йорк да разгледа дома му. Това ми е подарък от еди-кой си, а това – от еди-кой си, развеждал го богаташът. Преди да си тръгне, Учителят казал: „Нека и аз да ти подаря нещо – вземи тази мъничка безопасна игла. Аз скоро ще си отида от този свят. Когато и ти си тръгнеш оттук, опитай се да вземаш тази малка игла и да ми я донесеш ТАМ.” Поуката от тази история е простичка и уж всички я знаем – единствено в душата трябва да трупаме богатствата си, защото за небето няма карго. „Знам къде съм в момента и това ми е достатъчно!” – отговаря тя на въпроса къде ще е след няколко години. А какво е чувството да имаш пясък между пръстите си – връщам разговора отново към любимото й място пустинята – а тя ми казва, че усещането може да се сравни единствено с живота и неговата неповторимост – никога не можеш два пъти да загребеш едни и същи песъчинки в шепите си, нали?! – риторично ме пита тя и продължава – Просто докато пясъка е в шепите ти и се процежда между пръстите ти – чувствай!!! – това усещане няма да се повтори никога точно същото, живей тук и сега – не вчера, не утре, не днес, просто сега!

И досега си спомня какво й се е въртяло в главата, докато се преобръща с колата „Не отидох в Гдамес, не отидох в Гдамес.” Хиляди пъти го е планирала преди това, но така и не отива. След катастрофата разбира, че не трябва да планира, а да живее. Да улавя миговете. А те са толкова различни и носят толкова незабравими емоция - мигът, когато пустинният вятър-гибла набива пясък в лицето ти и боли, защото си жив... мигът, когато те ухапе скорпион в шатрата, докато нощуваш, а местен номад изсмуква отровата и ти си жив, продължаваш да си жив....

Докато пътува се влюбва – в лица, в детайли, в моменти... В Собрата, древен град в Либия, се влюбва в нападалите в лагуната колони от двореца, който Марк Антоний постоява за Клеопатра. На пазара в Триполи харесва червеното на фурмите от сергиите на пазара в Медината. В Петра се влюбва в шала на момчето, което ги превозва с магарето си из скалните дворци и Съкровищницата. Шалът е с цвят на гнила вишна, скъсан, стар, увит около главата му, но когато го вижда, тя знае, че това е нейният шал. И го получава след кратко пазарене – тук и сега, както трябва да се живее!