НИКИ СОТИРОВ: НАЙ-ДОБРАТА МИ РОЛЯ Е ТАЗИ НА БАЩА
Поводът за нашата среща е предстоящият ви юбилей – навършвате
50 години. Рано ли е все още за равносметка?
Никога не е късно и никога не е рано за равносметка. Животът
не е фактура за механично счетоводство, той е една изключително
сложна материя. Всъщност, животът е това, което ни се случва,
това, за което мечтаем много смело. Вярвам, че Господ обича
смелите.
В момента репетирате в Народния театър първата в света
театрална постановка на “Ах, този джаз”. Разкажете ни,
как се случи така, че точно вие ще пресъздадете образа
на Джо Гидиън?
Това е събитие, което твори друг тип история
в българския театрален живот. То е първо, пионерско дори
в чисто фактологически
и исторически план, защото сценична адаптация на този
велик филм се прави за първи път в света. Това е исторически
факт, който ще се случи в България и като българин аз
съм
изключително горд. Горд съм също, че тази копродукция
ще бъде осъществена на сцената на Народния театър, заедно
с балет “Арабеск”. Режисьор на спектакъла е Борис Панкин,
хореограф е Боряна Сечанова, а вокален педагог е Евгени
Господинов. Фактът, че аз ще изпълнявам ролята на Джо
Гидиън
е голям късмет, голям шанс и благодаря на Бога за това.
Ако се обърнете назад, повече бяло или черно виждате?
Преди много години в една пиеса моят герой се казваше
Черньо белият. Костюмът и гримът бяха половината в
черно, половината
в бяло. Противопоставящите се понятия като светлина
и мрак, слънце и луна, ден и нощ, ин и ян, са изконни,
а светът
е изтъкан от контрасти, противоречия. Бих казал, че
в
душата ми има нещо графично, което бележи целия ми
живот.
Кои са най-важните ви победи?
Най-важните ми победи са реализациите на мечтите ми.
Една от най-важните ми победи, смея да кажа е, че
аз достойно
съм защитил идеалите си като човек. Горд съм от това
и ще продължавам да го правя. В личен план, най-голямата
ми победа е дъщеря ми, а най-добрата ми роля е тази
на баща.
Еднакво добър сте на театралната сцена и пред камерата.
Къде обаче вие се чувствате в свои води?
Драматичният театър, танцово-пантомимният театър
и киното се различават като естетика и специфика
на изразните
средства. Навсякъде е различно. Независимо дали
съм на
сцената или
пред камерата, се опитвам да съм истински, стремя
се да “живея” всяка една роля, а не само да играя.
Коя е най-ценната ви награда?
Най-ценната ми награда е радостта на публиката.
В чисто фактологичен план бих изброил наградата
за
най-добър
мим на фестивала в Арецо през 1984 г., наградата
за млад филмов
актьор през същата година, както и обявяването
на сформираната ог мен формация “Пантданс” за
пожизнен почетен член
на “Театро дел Ориенте” - най-големият латиноамерикански
фестивал, който се провежда почти всяка година
във
Венецуела.
С вашата формация “Пантданс” имате редица награди.
Защо все мъже са известните мимове? Жените
не могат да издържат
дълго без да говорят ли?
Мъжете са по-интровертни. Стара английска максима
гласи, че истинският джентълмен трябва да е
дискретен, никога
да не изпада в депресия и да решава проблемите
мълчаливо. В “Пантданс” обаче има и невероятни
актриси, които
говорят и танцуват еднакво добре. Те играят
пантомима по един
европейски начин.
Кои образи ви допадат повече – на добрия или
на лошия герой?
Аз съм играл и двата типа образи, но мисля,
че най-важна е добрата драматургия. Успешното
превъплъщаване
изисква
от актьора да придаде някаква краска на всеки
герой, да даде нещо от своя душевен колорит.
В актоьорската професия съществува клишето
“влизам в роля”. Съществува ли вероятност
актоьорът да
не може след това
да излезе от образа?
Когато актьорът е на сцена, той дава част
от своя дух, от своята душа, дава безвъзвратно
нещо от
себе си.
Ал Пачино например, месеци след като е
участвал в “Кръстника”, не
е можел да излезе от тази роля. При мен
е различно.
Аз
подхождам инидивидуално към всяка роля.
Опитвам се най-напред да съм честен със
себе си,
след това с
ролята, правя
така, че и тя да е честна с мен. Обикновеното
агрегатно състояние
на човека на изкуството е да мечтае за
успеха, в най-хубавия смисъл на тази дума,
т.е. нещата
да му
се случат, правейки
дадена роля. Защото по този начин се изгражда
живот. А кой не иска да е щастлив от живота
си? Или на
сцената? Или на екрана?
Сцената е трибуна. Използвали ли сте я
за лични цели?
Не, това би било цинизъм. Никога не съм
използвал сцената за лични цели, но имам
дар от Бога
- чрез изкуството,
което правя казвам моята истина, такава,
каквато аз я усещам,
каквато я виждам. Това е голям късмет.
Имате ли все още сценична треска или
тя се преодолява с годините?
Аз не обичам рутинните актьори. Всеки
нормален актьор има сценична треска.
Чарли Чаплин,
например, винаги
е играл
като за последно. Сценичната треска
е част от реквизита на всеки един актьор.
Тя идва
и си
отива, но в
мига, когато направя една крачка и
се
озова на сцената,
тогава забравям
всичко и се опитвам да преживея един
друг живот, независимо, че той е фикция.
Казвате, че човек отива в залата, за
да бъде излъган художествено. Търпи
ли изобщо
сцената
фалш?
Това е хипербола, метафора, тук говорим
за глад на душата. В живота употребяваме
изрази
“като
на кино”,
“като на
театър”. Всички имаме изконна нужда
от изкуството, защото то е храната
на душата. Затова влизаме в театралната
зала или в киносалона. Без това бихме
били убийствено
бедни
и
бихме се върнали
векове назад.
В свое интервю заявявате, че в “Асистентът”
става дума за това как се прави
филм и как може да
се убие едно
кино. Кой уби българското кино?
Българското кино не може да бъде
убито! То е безсмъртно, то се е
самообезсмъртило през
годините.
Тези, които
се опитват да убият българското
кино, всъщност се опитват да убият
легендата
за него.
Това е невъзможно.
С какво държавата ни е длъжник
на българското кино?
Преди всичко с това, че няма
закон за киното и за културата.
Когато
има такъв
закон,
който да
регулира
и регламентира,
българското кино ще тръгне по
пътя, който заслужава. То трябва
да мине
по голямата
европейска магистрала.
Мечтая
за това и се надявам да го доживея.
Мисля, че българското кино е
готово за такава
стъпка.
Участвали сте в редица холивудски
продукции, партнирате си с
известни имена като
Жан Клод Ван Дам, Долф
Лундгрен и др. Как работят
чуждите екипи и лесно ли се сработват
българските актьори с тях?
Работи се нормално, отношението
на чуждите екипи към българските
актьори
е чудесно.
Те ни уважават,
признават
нашия талант.
Горд съм, че българският артист
и българинът като цяло е толкова
талантлив.
Работили сте в Япония – кое е различното?
Япония е в тридесети век, там всичко е различно, а диаметърът
на сетивата като че ли се разширява. Започваш да усещаш
неща, които не си подозирал, че съществуват. Особено
характерен за всеки източен човек е стремежът към съвършенство.
Това е нещо, което може много да усъвършенства европееца.
Съвършенството, висшата естетика в отношенията са се
превърнали в дефицит в България. Уважението, честта,
дадената дума, морала, принадлежността към една идея
– това са неща, които много ярко различават Япония от
характера и морала на другите държави. Този целенасочен
стремеж към духовно съвършенство респектира и впечатлява
и човек започва да се съобразява с духовните, моралните
и нравствени максими.
Какво правите, когато не сте на сцената? Имате ли хоби?
Обикновено хобитата ми се превръщат в професия, в съдба,
а професията ми се превръща в хоби. Аз се радвам, че
нещата се сменят циклично. Какво правя? Правя всичко
възможно,
за да търся хармония.
Суетен ли сте?
Еклесиаст е казал, че всичко е суета и напразно гонене
на вятъра. Но когато ти се роди дете разбираш, че наистина
всичко около теб е суета и може би най-истинските неща
са две: детето и изкуството.
Вие сте хаджия – променя ли се човек, след като посети
Божи гроб?
Това е най-чистият, най-истинският начин да се докоснеш
до Бог. Там, където е разпнат Спасителят, усещането
е особено, космическо. Преди всичко, посещението
на Божи
гроб дава
вяра, сила, кураж да продължаваш напред.
Казвате, че в живота второ действие няма – означава
ли това, че не прощавате?
Напротив, в живота прощавам всичко, не прощавам
почти нищо в работата си. А второ действие няма
за човек,
който се
занимава с изкуство – нещата са сега и тук, а не
там и тогава.
Човек на крайностите ли сте или търсите златната
среда?
Златната среда е за посредствените и безпомощни
хора. Аз съм човек на крайностите и искам от
всичко по
много и веднага.
Това не противоречи ли на религията?
Не, не противоречи по никакъв начин, това отново
е крайност. Аз съм много вярващ, но не съм
религиозен. Това са различни
неща. Бог е вътре в нас и ние сме в него. Тази
симбиоза, обмяната на присъствие, е нещо много
лично. Може
би
това се нарича щастие.
В какви случаи търпите критика?
Търпя критика, когато една идея е по-добра
от моята. Тогава намирам доблест и си признавам.
А вслушвате ли се в чужди съвети?
Ако са мъдри и са добронамерени – защо не?
Какво ви кара да се страхувате?
Много неща ме карат да се страхувам. Както
се казва, страхът е свещено състояние
на духа. Да
флиртуваш
с риска, с опасността,
означава да преодоляваш страха си. Затова
уважавам авантюристите.
Защо ви наричат “див романтик”, “ласкав
хищник” – все несъвместими и противоречиви
понятия.
Както казах, аз съм човек на крайностите,
но това в крайна сметка са квалификации
на “пишещите
братя”.
В тези определения
има зрънце истина, те ласкаят егото
ми. Като цяло се
опитвам да бъда себе си. Дали го
постигам – това е друг въпрос.
Трудно ли постигате хармония със
себе си и околните?
Ако човек постигне хармония изцяло,
трябва да се отдаде само на медитация
след това.
Пътят към истината,
към
хармонията е славен, но труден.
Но той си заслужава заради постигането
на собствената свобода.
Фото: © Мартин Василев
© Любомир
Стойков
Всички права запазени!
Добавете вашия коментар към статията
Моля пишете на кирилица и с малки букви